Сателитният интернет на Илон Мъск

След първите 60 изстрелни спътника за интернет от SpaceX, първите участници в бета тестовете на сателитния интернет, предлаган от Starlink – един от мащабните проекти на Илон Мъск, са доволни от скоростта и качеството на връзката.

В края на октомври Starlink започна тестови изпитания на своята услуга. Членовете на програмата Better Than Nothing Beta, които трябва да закупят цялото наземно оборудване от Starlink за $499 и след това да плащат месечна абонаментна такса от $99, съобщават за неочаквано добро представяне на сателитния интернет.

В дискусия в Reddit потребителите отбелязват, че средната скорост на достъпа е над 150 Mbps, въпреки че самата компания обещава от 50 до 150 Mbps. В същото време нито валежите, нито студеното време оказват значително влияние върху скоростта на връзката – напротив, бета тестерите подчертават, че понижаването на температурата на въздуха увеличава скоростта. Според публикация на Business Insider, в студено време скоростта на сателитния интернет нараства средно с 20 Mbps. Най-бързата скорост на изтегляне – 208,63 Mbps – е регистрирана в Сиатъл.

Терминалите за получаване на сигнал, инсталирани на улицата, се справят дори и при лек сняг. Повърхността на електрониката се загрява достатъчно, за да разтопи снега, но качеството на връзката намалява при обилни снеговалежи. Един от потребителите на Starlink съобщава, че при снежна буря скоростта е спаднала до 20-30 Mbps, но с края на валежите всичко се е върнало към предишните си стойности.

Проектът Starlink предвижда израждане на мрежа от над 11 хиляди компактни сателита в ниска земна орбита. Те ще поддържат комуникация с базови станции и абонати на повърхността в Ku, Ka и V радиочестотни ленти (2-18, 26,5-40 и 40-75 GHz). В завършения си вид флотилията от сателити ще осигури високоскоростен (спрямо текущите сателитни комуникационни мрежи) достъп до интернет със закъснения по-малки от 15 милисекунди, тъй като между всички сателити ще бъде изграден лазерен канал за комуникация. Всеки сателит на Starlink е проектиран да работи минимум пет години и е оборудван със собствени електрореактивни двигатели за ориентация и поддържане на орбитата.